“Първото участие на женския овчарски скок на олимпийски игри в Сидни през 2000 г. беше вдъхновение за мен да опитам тази дисциплина. Започнах с атлетиката млада. Родителите ми са представяли Гърция на юношеско ниво - баща ми е бил състезател в тройния скок, а майка ми на 400 метра. Опитах много дисциплини, но много бързо ми ставаха скучни.Баща ми гледаше женския овчарски скок в Сидни по телевизията и ми предложи да опитам овчарски скок. Той имаше връзки с националния отбор, свърза ме с треньора по овчарски скок в Гръцката атлетическа федерация.
Адаптирах се бързо към новата дисциплина. Преодолях 2.30 м в първото си състезание и поставих най-добър резултат в света за 11-годишни. Сметнах дисциплината за забавна и се наслаждавах на разнообразието от тренировки. Но през повечето години харесвах, по-рядко обичах, овчарския скок.
Учението също беше важно за мен. Знаех, че исках да практикувам докторска програма и мислех, че е възможно да правя и двете. Когато започнах да пътувам повече заради овчарския скок, стана по-трудно да комбинирам двете неща.
Голямата причина да практикувам овчарския скок дойде след разговор с колежанския ми треньор в САЩ малко след класирането ми за Олимпийските игри в Лондон през 2012 г. Казах му, че ще стана професионалистка и той ме попита 'защо'? 'Защо не се дипломираш и след това да започнеш кариера?' Мислех си 'аз съм наистина добра състезателка в овчарския скок (Стефаниди спечели световната титла за девойки до 18 години през 2005 г.), ако работя здраво с правилните съветници, мога да се справя добре’.
Друга причина да практикувам овчарския скок е част от това коя съм аз. Скачам от 16-17 години, по-дълъг период от живота ми, отколкото не съм скачала овчарски скок. Спомням си пристигането си в университета в Станфорд. Когато хората ме питаха какво правя, аз казвах 'състезателка съм по овчарски скок’. Това стана голяма част от моята идентичност.
Толкова съм благодарна на овчарския скок. Даде ми толкова много житейски уроци, използвах ги и в спорта, и извън него. Помогна ми да управлявам времето си, което от своя страна ми помогна да съм успешна в образованието. Това е индивидуален спорт, но ми помогна да работя като част от отбор. Имам толкова много щастливи спомени и емоции от скачането.
Все още нещото, на което се наслаждавам най-много, е участието на световни първенства. Когато се откажа, ще страдам най-много за това. Състезаването на най-голямата сцена носи голямо напрежение и високи очаквания, но аз обичам това чувство да съм в състояние да контролирам нервите си и да се представя добре.”
Снимки: Getty Images/Guliver
0
